Бъдеще - Надежда!   МАКСИМИЛИЯН МИХАЙЛОВ·ПОНЕДЕЛНИК, 13 АВГУСТ 2018 Г. Вървейки по пътя, просто ей така, преминавайки покрай коня на жълтите павете да те спре - погледът ти да те спре. С периферното си зрение да зърнеш нещо, което да ти каже - спри, замръзни, ей ти там - не мърдай. Да стоиш като удаарен, без да знаеш какво да направиш - дали да предприемеш нещо, каквото и да е или да се самонасилиш да продължиш напред - да задвижиш единия си крак пред другия и подминавайки да извърнеш поглед и да замъглиш поетото от съзнанието ти. Дете. Малко, дребно, малко мургаво, със скъсани дънки и вял поглед забит в земята, стоящо на едно от стъпалата на коня. Но не това хваща окото - да, около нас е пълно, всекидневно е пълно с такива гледки, но то държи в лявата си ръка знаменце - не много голямо, достатъчно, че да е съразмерно с неговия ръст - бяло, зелено, червено - подухвано от вятъра и правещо вълни. Точно срещу онази бяла сграда, на която има някакъв надпис, който хората в нея, никога не са схванали, колкото и да са го чели. То, просто стои там, тледа тъжно и размахва знаменцето, от време на време. Покъртително. Отидох до него седнах, без да ми пука, че съм с панталон, а камъкът е мръсен и просто постоях малко до него. Желаех да проследя погледа му, да видя това, което то гледаше. Момчето, първоначално, леко се сепна, но нищо не каза, просто премести знамето в другата си ръка, колкото да има място за мен до него и толкова - нито вятърът спря, нито вълничките по знамето. - Здравей - прошепнах му, вперил поглед в скъсаните му маратонки. Не го познавах. - Какво правиш тук? Мина малко време, преди да ми отговори. “Просто седя и гледам” Да де, това го бях схванал, но от проследяването на погледа му, не схванах изобщо защо и най-естествено го попитах, какво очаква. Погледна ме, най-сетне видях очите му, докато задържаше погледа си върху мен - май се чудеше дали може да ми има доверие, май не му вдъхвах особена надежда, облечен по този начин - сако, панталон - сигурно ме мислеше за един от онези в бялата сграда отсреща, който просто го е зърнал и е излязал да види какво иска. Сбърках, довери ми се, но от отговорът му ме заболя. Нещо в областта на гърдите ме стегна. Сетих се, че някъде бях чел за болка, която се образува на невралгична основа - благодарение на мисълта ти - и в повечето случаи отминава не толкова бързо, колкото се появява, карайки те да отвръщаш поглед. Това, което ми сподели, беше шок - такива размишления от едно дете - на тази въраст. За секунда, прекарана сякаш във вечност осъзнах, какво искаше да ми сподели. Чакал някой от отсреща да пресече, да дойде при него, за да го изслуша. Поправка - да се вслуша в думите му. Бях безсилен пред тях. Сега бе мой ред да гледам в краката си, а не в синьо зелените му очи - защо бяха с моя цвят - незнам, може би съвпадение, но все едно гледах тях. - Ела с мен - казах му и се изправих. Не му отне много време и реши да ми се довери. Не ни отне много време, докато стигнахме желаната локация. - Ядеш ли сладолед? Какъв обичаш. То, само поклати глава. Взех му бял бос, също както и за себе си и се настанихме на кръглите продълговати масички без столове пред кварталния магазин, чиито основи, хората ползваха рано сутрин да си пият кафето. - Кое повече ти харесва? - попитах го - Бялата обвивка или сладкия шоколад отвърте - привидно знаейки отговора. - Шоколада естествено - отвърна ми то, очевидно усмихвайки се и наслаждавайки се на вкуса. - Тоест, желаеш да ми кажеш, че изкуственото не ти харесва? То ме погледна неразбиращо. - Виж, белият шоколад, обвивката е изкуствена - започнах аз, чудейки се как да продължа, но то ме прекъсна - Нее, и обвивката е вкусна, но ти ме попита, кое повече ми харесва. Дам, замълчах за малко за да обмисля думите си, следващите. - Може и да е сладка, но е изкуствена, погледни сградата, пред която седяхме. Тя с какъв цвят е? - Бял! - Точно, а сега си представи нещата, които ми спомена по-рано. Можеш ли да направиш аналогия с този сладолед? Бях решил, да го оставя, самичък да достигне до желания отговор от самия него. Тайничко и аз размишлявах върху нещата. След малко, момчето ми се усмихна - Мисля, че разбирам - сградата е обвивката, изкуственото, като надписа, но наистина сладкото е вътре и там нещата не са изкуствени, а наистина сладки. Хаха, разсмя ме, но откъдето и да го погледнеш - беше прав, нямаше как да му се отрече - за хората вътре, наистина беше сладко. - Не точно - приеми го така - всичко, което чуваш за хората от сградата е обвивката, може и да е сладникава и леко припряна, но не забравяй, че в края на деня, те също са като теб и мен, хора - няма значение, те също се прибират при семействата си, изпитват топли чувства към тях и така... Отвърте, е сладката смес, истинската, а отвън, това, което искаме да изградим - нека сградата показва своята белота, нека хората в нея се правят на каквито и да е - загрижени за народа и всички в държавата, важното е, че не всичко е обвивка. Това отговаря ли на въпроси ти, който ми зададе на стълбите и смяташ ли да продължиш да чакаш и утре, някой да излезе и да го снимат с камери, докато разговаря с теб, показвайки загриженост към идеите ти? То разбра и се усмихна. Но следващите му думи ме стъписаха - Не забравяй, че има и бос, който е изцяло кафяв - започна с усмивка - ти си един от тях. Еххх, исках да го изям. Дали беше четвърти клас, дали семеството му беше заможно или не и можеше да му предложи много или малко, нямаше значение. Това дете остана в душата ми. Щях да го запомня завинаги. - И ти - отвърнах му преди да се разделим. Останах леко да го гледам, преди завие зад ъгъла, докато бях подпрян на кръглата основа на банкетната маса. Продавачката се провикна към мен - Момче, eла насам - и с усмивка ми подаде кафе - пиеш кафе нали - отвърнах й с усмивка. Явно бе станала свидетел на сцената. Не желаеше да заплатя кафето й. Има надежда за бъдещето на България. Може би и за сегашното й. Но, да видим!!! И от нас зависи, не само от новото поколение...